РАННО ДЕТСТВО

Детето ви започва да осъзнава себе си още щом се роди.

Да сравним това самосъзнание с чифт очила. На всеки от четирите етапа от развитието му до шестгодишна възраст детето прибавя ново стъкълце към очилата си. Стъкълце­то, отговарящо на всеки етап, се нагажда към предишното.

Да разгледаме стъкълцата от най-ранната възраст. Този период започва с раждането и продължава до момента на прохождането. За повечето деца той съвпада с първата го­дина. За онези, които прохождат много рано, това са първите девет месеца, а за по-бавните - първите шестнайсет.

През този период някои майки гледат детето си и си каз­ват: „То едва ли си мисли нещо. В края на краищата бебето си е бебе. През повечето време спи. Когато се събуди, го кърмят, преповиват, къпят. Това е животът на бебето. То е още твърде малко, за да научи нещо. По-късно ще започне да седи, да си играе в копирката и да лази, но засега е пре­калено малко, за да научи каквото и да било."

Няма по-голяма грешка. Вашето бебе съвсем не е прека­лено малко, за да се учи. То започва да се учи в мига, в който се роди. Оптичната система на самосъзнанието му се е формирала още преди да си отвори очите. През тази най-ранна възраст детето ви изгражда базисното си схва­щане за евета. От своя, бебешка гледна точка то си създава философия за живота, съставена от основните му чувства за това какво е да се живее. То изковава за бъдещата си афективност емоционалната основа, съградена или от до­верие и радост от живота, или от недоверие и неспособност за щастие.

Доверие или недоверие - дълбокото чувство, което ще залегне у детето ви, се определя от осигурената от вас сре­да. Тя представлява елемент от оптичната система на са­мосъзнанието му, през която то вижда света. Ако през първата си година се снабди с определено оптимистични очила, то ще стане възрастен оптимист. Ако, напротив, си надене песимистични очила, ще се превърне в песимистич­но настроен индивид.

Първата година е от абсолютно ключово значение за всички по-сетнешни етапи от психологическото му разви­тие. А по отношение на собствената му вселена през този период бебето напълно зависи от вас. Щом проходи, то за­почва да упражнява много по-голям контрол над средата си. Проговорянето ще разшири този контрол. Но докато е съвсем малко, бебето твърде слабо влияе върху обкръже­нието си. Какво ще бъде то, решавате почти изключително вие.

Какво трябва да му осигурите? Как да постъпвате, за да развиете максимално възможностите му? Ако вие, родите­лите, се научите да познавате кога основните потребности на детето ви са задоволени, то ще се разгърне напълно. Да видим какви са тези основни потребности.

От най-първостепенно значение е потребността от хра­на. От тази гледна точка бебето може да се възприеме глав­но като уста и храносмилателна система. То усеща глада като осезаема и непосредствена реалност. Още съвсем мал­ко, да кажем на месец, се буди от мъчителното усещане за глад. Насуче ли се, отново заспива, докато неприятният глад пак го събуди. След това периодите на бодърстване се удължават - то не заспива, щом се засити. Как да се отне­сем към тази хранителна потребност? Ами като я задово­лим. Изглежда просто и наистина е, но обществото ненуж­но е усложнило едно съвсем естествено и за майките, и за бебетата действие.

Естествено или изкуствено хранене -погрешно поставен въпрос

Проблемът с храненето още повече се обърка заради спора между привържениците на гърдата и почитателите на би­берона. Жалко е, че хората реагират толкова емоционално, като се присъединяват към единия или другия лагер. Това е тема, по която се горещят лекари, медицински сестри, де­тегледачки и обкръжението им. Така понякога се насажда чувство за вина у майките, които не кърмят бебето си. Хо­рата казват: „Кърменето е измислено от природата." Забе­лежка, според мен толкова смислена, колкото и следната: „Ако Бог искаше хората да летят, щеше да им даде крила."

На препирнята може да се сложи край чрез следното твърдение: не съществува нито едно научно доказателство, че единият от двата метода е по-благотворен за детето във физически или психологически план. Вие сте тази, която ще изберете предпочитания от вас метод.

Но ако се спрете на храненето с биберон, гледайте да притискате детето към себе си и да го галите точно както бихте правили, ако го кърмехте. Впрочем и тук не става дума за строго правило. Бебето ви не се излага на никакъв психологически риск, ако случайно му дадете биберона набързо. То просто се нуждае от физически ласки, все едно дали го кърмите или не.

Да се подчиним ли на желанията на детето, или да му наложим строг режим?

Да преминем сега към главния въпрос и за тези, които из­берат кърменето, и за тези, които предпочетат биберона -кога да се храни детето? Въпрос, на който най-естествено би трябвало да се отговори: когато е гладно. За беда наша­та цивилизация е успяла излишно да усложни този прост и очевиден отговор.

През двайсетте и трийсетте години много хора смятаха, че е добре да се създават навици у децата винаги когато е възможно. И голяма част от обучението се състоеше спо­ред тях в това да се привикне възможно най-бърза детето към строг дневен режим. Така лекарите наложиха храните­лен ритъм на-три или четири часа. Майката трябваше да кърми точно на такива интервали. Този ужасен режим на­рушаваше един от основните принципи на отглеждане на психологически здрави деца - уважението към тяхната ин­дивидуалност.

Всяко дете е уникален индивид, който изпитва необходи­мост да се храни според собствения си ритъм. Как сме мог­ли да си помислим, че е възможно да наложим външен ритъм, да въведем веднъж завинаги определен режим, който да подхожда на всички бебета? Да привиквате детето си на три или четири часов ритъм е по дефиниция неправилно. Логически е невъзможно той да подхожда на бебето ви. Не само защото то е различно от другите, но и защото собст­вените му потребности от храна се променят.

Какво става с бебе, хранено под час? Когато е гладно, то се чувства лишено от всичко. Гладът, такъв, какъвто го изпитва бебето, доминира над всичко останало. Усещането за глад е всеобемащо. Бебето не приема никакво отлагане - то има нужди да се нахрани. Като възрастни повечето от нас никога не са изпитвали глад, подобен на бебешкия. Може би бихте получили известна представа, ако ви кажа, че половин час очакване на храна за бебето е равностоен на три дни за нас.

В повечето случаи бебето не се церемони. Когато е глад­но и вие не му давате да яде, то привлича вниманието ви към глада си по единствения познат му начин - като плаче.

Колкото повече време минава и не го хранят, толкова по-яростен става плачът му. Все едно че ви казва: „В какъв свят съм се озовало? Седя тук и плача, викам, казвам и повтарям, че съм гладно, но никой не ми дава да ям!" И с течение на минутите плачът променя природата и тона си - вместо ви­соко и ясно да изразява потребността от храна, той става гневен и отчаян. Сега вече бебето иска да каже: „Бясно съм. Мразя ви и вас, и целия свят. Мразя ви, защото не ми обръ­щате внимание, не откликвате на зова ми за помощ!"

Ако се налага на бебето строг хранителен режим, то пос-тепенно открива, че колкото и да плаче, резултатът е ни­какъв. Точно когато е гладно, не му дават нищо за ядене. На тази ситуация то може да реагира гневно, а може и да стане аморфно и апатично, сякаш е изоставило всяка на­дежда да види нуждите си задоволени. Така бебето се на­учава да потиска гнева си и да го замества с ужасяващо примирение. Но което и да избере - постоянния гняв или апатичното примирение, детето усвоява едно и също ба­зисно недоверие към живота. Как да го укорим? За него животът се превръща в омразна действителност, в начина­ние, което носи само разочарование.

Обществото ни най-сетне започва да забелязва ужасните недостатъци на храненето под час. Все повече лекари ре­шават да препоръчат - и все повече майки да прилагат -онова, което сега наричаме хранене по желание. Този ме­тод се основава на нещо, което би трябвало да се подразби­ра, толкова е ясно - бебето само ще ни каже, че е гладно, когато се събуди и разплаче.

В по-късните периоди на много майки им се налага да се борят срещу неразрешими проблеми, свързани с храненето на децата им и неоправдани от психологическа гледна точ­ка.

Проблемите с храненето почти винаги възникват, защо­то някаква принуда, противоположна на естествените пот­ребности, е била упражнявана било през първата година, било на тригодишна възраст. В края на краищата родите­лите имат един голям съюзник в храненето на децата си -техният глад. Ако уважаваме индивидуалността на детето и задоволяваме биологичните му нужди, не би трябвало да има никакъв проблем с храненето.

Родителите следва да се съобразяват е индивидуалност­та на децата си още от раждането им. Но често това не е така. Инциденти като следния са за съжаление доста раз­пространени. Преди близо час и' половина бебето е била нахранено и е заспало. Но се събужда с плач. Майката е склонна да мисли: „Защо плаче сега? Няма как да е гладно, тъй като скоро го кърмих." Откъде знае? Може ли да се постави на мястото да бебето си и да каже гладно ли е или не? Защо да няма как да е гладно? По този въпрос майките от първобитните племена проявяват по-голяма мъдрост и кърмят бебето си, щом се разплаче или стане неспокойно. Така че, ако бебето ви проплаче, нахранете го. Дайте му гърда или биберон. Ако покаже, че не иска храна, плюейки или по друг начин, ще знаете, че не е гладно и плаче по друга причина.

Най-важното, с което можете да помогнете на детето си да придобие доверие в себе си и в света - основно условие за изграждането на здрава и силна себепредстава — е да го храните, когато е гладно. Бебе, което кърмят, когато плачът му показва, че е гладно, си мисли: „Колко е хубав животът, колко е хубаво да те хранят, обичам топлината на мама, която ме прегръща и ми дава цицка или биберон. Светът е наистина сигурно и приятно място, след като ми дават да ям, когато съм гладно. Знам, че всичко е наред с мен и с всичко наоколо."

Втората основна потребност на детето е топлината. За това едва ли има смисъл да се говори, тъй като 99% от май­ките добре обличат бебетата си и ги пазят от настинка.

Третата основна потребност е сънят. Нея бебето съвсем естествено задоволява само. То спи толкова, колкото е не­обходимо. Когато се наспи, се събужда. И все пак няколко думи за навиците му и за ритъма му на сън биха могли да се окажат полезни.

Не е наложително къщата да е тиха и спокойна» когато бе­бето спи. Всички познаваме майките, които ходят на пръсти и се втурват към вратата, за да прошепнат на гостите: „Шт! Бебето спи!" Това наистина не е нужно. Всъщност, ако пола­гате прекалени усилия, за да пазите тишина, можете така да обучите детето, че с течение на времето изкуствената липса на шум да му стане абсолютно необходима, за да спи добре.

Така че вършете, каквото имате да вършите, докато де­тето спи, и не се колебайте, ако желаете, да пуснете радио­то или телевизията в съседната стая.

Бих искал тук да добавя, че разпределението на часовете за сън при детето е съвършено различно от това на възраст-

ните. Докато е съвсем малко, бебето заспива веднага, щом се насуче - твърде удобен за вас навик. Но постепенно то започва все по-дълго даостава будно след кърмене; това не пречи особено през деня, но може да ви натежи посред нощ. След хранене през нощта вие бихте искали отново да заспи­те, защото трябва да ставате рано. Обаче бебето не знае нищо по въпроса. То е заситено, щастливо, доволно и няма желание да заспи веднага. Иска малко да си поиграе и да пободърства.

Случва се също бебето да се събуди и да се разплаче по­сред нощ неизвестно защо. Нищо чудно да има колики или да го боли стомахчето. Вие нищо не можете да направите. Установявате дори, че макар да го взимате на ръце и да го галите, не успявате да го утешите. То плаче, та се къса и ето че двамата със съпруга ви, умрели за сън, отчаяно се опитва­те да го успокоите, за да можете отново да си легнете. В такива мигове откривате, че цивилизацията е само тънък пласт лустро върху повърхността на примитивното същест­во, което дреме у вас. В душата ви се надига гняв срещу бебе­то, желание да го разтърсите, да го ударите, да изкрещите, за да го накарате да млъкне: „Престани! Нали трябва да спим!"

Тъй като никой не говори на родителите за тези момен­ти, много от тях се чувстват ужасно виновни, че изпитват такива емоции. Всъщност, ако ги изпитвате, вие сте напълно нормални баща и майка. Именно ако ги изпитвате. Но ако загубите самообладание, ако ударите детето, тогава трябва да се обърнете към лекар. Нормално е да се чувствате не­щастни и бесни при такива обстоятелства, но сте длъжни да контролирате действията си.

Детското столче може да се окаже полезно за бебето ви. То служи не само за да го пренасяте до колата или от стая в стая, за да ви е пред очите, а позволява на самото бебе да заеме различно положение. Понякога, когато бебето не ус­пява да заспи легнало в люлката си, то е способно да се унесе в пет часа сутринта в детското си столче. И все пак не забравяйте, че какъвто и да е ритъмът на сън и на бодърства-не на бебето, разликата между неговите и вашите навици винаги ще ви пречи и ще ви причинява неприятности.

Ангарията на пелените

Друга основна потребност на бебето е да се отърве от от­падъците на тялото си (урината и изпражненията). Нея то също задоволява само. Няма да имате никакви грижи по този повод, ако не направите грубата грешка да се опитва­те да го „приучите на чистота" още през първата година от

живота му.

Възможно е самите вие да сте били така „приучвани в детството ви и да се ужасявате от мръсните пелени. Те мо­гат да ви се струват противни и смрадливи. Ако случаят е такъв, опитайте се да не предавате тези чувства на бебето си. То не изпитва отвращение към отпадъците на тялото си. Ако му внушите вашето, само ще усложните в бъдеще придобиването на навици, свързани с чистотата. Заради собственото си отвращение много майки смятат, че и бе­бето изпитва такова към изцапаните или мокри пелени; затова бързат да ги сменят. Спокойно можете да не се без­покоите толкова за смяната на пелените. Стига да не е в студено помещение, бебето не се смущава от това, че е на-акано или напишкано. Заявявам го изрично, за да не се чув­ствате длъжни да го преповивате нощем, когато спи.

Но не ме разбирайте погрешно. Не става дума системно да оставяте бебето си с мръсни пелени и да предизвикате зачервяване или раздразнение на кожата му. Това, което се опитвам да подчертая, е, че повечето родители могат по-спокойно да се отнасят към преповиването.

Потребността от физически контакт

Следващата основна потребност е от ласки или от онова, което д-р Хари Харлоу нарича „утехата на физическия кон­такт". Бебето ви не може да знае, че го обичате, ако не му покажете обичта си физически, тоест като го прегърнете, като го погалите, като го залюлеете, като му говорите и му пеете песнички.

Това е научно доказано чрез опити с животни. Д-р Хари Харлоу е извършвал наблюдения върху маймунски бебета, отгледани от манекени, покритие хавлиена материя и с вгра­дени биберони. Макар маймунчетата да били добре хране­ни, те не получавали необходимата доза утеха чрез „физи­чески контакт" - с тях нямало майки маймуни, които да ги галят и да им дават други физически доказателства за лю­бов. В зряла възраст тези маймунчета станали непригодни за социален живот. Били неспособни да се съешават с ин­дивиди от другия пол и демонстрирали странно поведение, подобно на онова, което се забелязва у-хората с психози.

Немислимо е, разбира се, да правим такива опити с чо­вешки бебета, да ги лишаваме от утехата на „'физическия контакт", за да видим как това ще им се отрази като порас­нат. Разполагаме- обаче с резултатите от подобен злощас­тен „опит", извършен по съвсем други причини през XVIII век. Той представлява драматична илюстрация на разглеж­даната тема.                

Фридрих II Пруски искал да открие „първоначалния език" на човечеството. Мислел, че това може да се направи, ако се отгледат бебета, на които никой не говори.

Разсъждавал така: когато започнат да се изразяват, от­гледаните по този начин бебета ще заговорят на първо_на-чалния език на човечеството. И наредил на кърмачки и.ба-вачки да хранят децата, да ги къпят и мият, но да не им продумват. Мислел, че когато проговорят, то ще е на ста-роеврейски или гръцки, или латински. Така смятал да от­крие езика на първите хора. Но за беда всички деца измре­ли, вероятно поради липсата на физически ласки и майчи­на нежност, които биха получили, ако на кърмачките и ба-вачките било разрешено да им говорят.

Наблюденията над деца, отгледани в благотворителни заведения, също са показателни. Макар бебетата там да са задоволително хранени, персоналът няма време да ги гали и да им осигурява майчини ласки. Установено е, че  децата, израснали в стерилната и нестимулираща атмосфера на сиропиталищата, са в различна степен психологически изос­танали в развитието си.

Така че, когато имате желание да галите и люлеете бебе­то си, да му пеете песни и да играете с него, послушайте инстинкта си. Вземете гна ръце! Целунете го! Хиляда пъти го притиснете до себе си, ако ви се иска! Не, няма да го разглезите прекалено, това просто е начинът да му пока­жете, че го обичате.

Първият му човешки контакт                 

Досега говорих за основните потребности на бебето като за отделни, несвързани едно с друго неща. Но това не е така,-защото всъщност вие се опитвате да ги задоволите всички­те едновременно, вие, майката, макар и подпомагана от бащата и евентуално от други възрастни. Иначе казано, обикновено едно-единствено лице се грижи изцяло за бебе­то. И като прави това, въпросното лице, тоест майката, за­доволява и първите му афективни потребности.

Вие, майката, помагате на вашето бебе за първи път да влезе в контакт с друго човешко същество. Така се създава основата на отношенията му с всички индивиди, които ще срещне през живота си. Ако се разбира добре с вас, ако усе­ща, че наистина се грижите за него и за потребностите му, то ще изпитва чувство на изконно доверие в света, ще на­мира, че в него е приятно да се живее. Ако доставяте на бебето си човешката топлина, за която стана дума, в края на първата година то ще притежава солидна основа за из­граждане на добра представа за себе си и ще е изпълнено с оптимизъм и вяра в живота.

Интелектуалните потребности

Бебето ви има не само афективни, но и основни интелектуал­ни потребности. И за да ги разберете, не е зле да сте наясно относно начина, по който то възприема света. Никога не бива да забравяте, защото това е много важно, че за вашето бебе светът е като филм, чийто образ се фокусира постепенно.

Например, когато сядате на стол, за да четете, вие прек­расно знаете, че столът, на който сте седнали, или книгата, която четете, или лампата до вас не са „вие". Бебето ви не знае това. Първоначално то не прави разлика между „аз" и „не-аз" във своята вселена.

За възрастния подобна реалност е трудна за възприема­не; ние сме преживели много години, през които съзнание­то за „аз" и „не-аз" в заобикалящата ни вселена всекими-нутно се е упражнявало. Трудно ни е да приемем, че в нача­лото за нашето бебе не съществува такова нещо като „аз" или „мен". Седмици му са нужни, за да започне да осъзнава „аз"-а си. Понякога това осъзнаване се проявява по забавен начин - неколкомесечното бебе очаровано забелязва, че именно неговият-„аз" си мърда пръстите на ръцете или краката. Открива също, че може да ги размърда винаги, когато пожелае. Не след дълго ще имате вече едно сияйно бебе, което ще седи на дупето си, ще мърда пръстите си и ще се опиянява от съвсем ново чувство за могъщество.

Важно е да се разбере тази постепенност в „зараждане­то" на бебешката вселена; важно е да знаете, че ако осигу­рявате на бебето си подходящи интелектуални стимули, вие помагате на вселената му да се формира. Или, по думите на швейцарския психолог Пиаже: „Колкото повече детето виж­да и чува, .толкова повече иска да види и чуе."

Наблюденията на д-р Уейн Денис в три техерански сиро­питалища осветляват този въпрос по драматичен начин. В първото сиропиталище бебетата били приемани, преди да навършат един месец. Почти непрекъснато ги държали в индивидуални люлки, легнали по гръб върху меки дюше­ци; никога не ги изправяли или обръщали, докато не се нау­чели сами на това. Сменяли им пелените, когато трябвало, и ги къпели веднъж на два дни. Давали им мляко с биберо­ни, монтирани в люлките, като само от време на време ме­дицински сестри ги хранели лично с полутечна храна. Ня­мали играчки. Накратко, светът, в който живеели, бил едва ли не изцяло лишен от сензорни и интелектуални стимули.

Когато тези бебета навършили три години, те били прехвърлени в друго сиропиталище, което предлагало същия тип атмосфера и среда. Д-р Денис установил, че по-малко от половината деца можели да седят между първата и втората си година и че нито едно не умеело да ходи. (За сравнение ще припомним, че почти всички нормални деца, отгледани от родителите си, седят сами към деветмесечна възраст и прохождат на около година и три месеца.) Из­между -навършилите две години по-малко от половината успявали да се изправят, като се хванат за нечия ръка или за някой стол. Проходилите не достигали и десет процента. Д-р Денис открил също, че едва 15% от тригодишните деца във второто сиропиталище се били научили да ходят.

При едно следващо проучване в бейрутско сиропитали­ще д-р Денис наблюдавал развитието на група бебета на възраст от седем месеца до една година, нито едно от които не умеело да сяда, като приложил спрямо тях програма на системно сензорно стимулиране. По един час дневно той ги вдигал от люлките им и ги пренасял в съседна стая. Тук ги настанявал в малки столчета и им давал да гледат и пи­пат разнообразни предмети: цветя, книжни пликове, пар­чета оцветен дунапрен, капаци от метални кутии, пластма­сови мухобойки, ярки бурканчета, шарени панички, пласт­масови шишенца и Метални пепелници. През това време никакъв възрастен не се занимавал с децата, никой не им помагал да си играят с предметите, което би направило сти­мулирането още по-ефикасно..

Но дори при това твърде ограничено стимулиране от един час дневно всички бебета бързо се научили да седят без чуж­да помощ. Отначало някои доста се колебали, но накрая всички започнали да си играят с голямо удоволствие с пре­доставените предмети. По време на опита бебетата ускори­ли четирикратно средното си развитие. Такъв бил непосред­ственият резултат от сензорното стимулиране чрез игра, при това без да ре използва стимулът, какъвто би могло да пред­ставлява участието на възрастни в играта.

До същите заключения водят наблюденията върху раз­витието на деца, чиито родители са бедни и заемат ниско обществено положение, сравнени с децата от относително заможни семейства. На три-четири годишна възраст деца-

та, произлезли от средната класа, имат много по-високо ниво на знания и интелигентност в сравнение с децата на бедни родители. Защо? Защото децата от средните класи получават по-голямо сензорно и интелектуално стимули­ране дори в първите си месеци. Те имат достъп до повече разнообразни предмети, с който да си играят. Техните май­ки им осигуряват тези предмети, разрешават им да боравят с тях, насърчават ги в експериментирането, като едновре­менно им говорят.

С две думи, старото схващане, че всяко дете идва на све­та, надарено с определен интелектуален капитал, не устоя­ва на доказателствата от най-новите научни изследвания. Резултатите от тях показват, че детето получава в наслед­ство известен максимален потенциал от интелигентност, който виртуално може да достигне, когато порасне. За едно дете максималният потенциал е потенциалът на гения; за друго е средната интелигентност; за трето степента на мак­симална интелигентност е под нивото на средната. Но дали ще достигне до собственото си ниво на максимална инте­лигентност до голяма степен зависи от сумата на сензорни и интелектуални стимули, получени през първите пет го­дини от живота му.

Виждате следователно колко е важно да осигурите на бебето си сензорно и интелектуално стимулиране. Давайте му предмети, с които може да си играе, които ще насърчат развитието на сетивата му - зрението, слуха, обонянието и т. н. Нека разполага с. предмети, които да опипва, смуче, дъвче, разглобява.

И най-обикновените неща вкъщи могат да свършат ра­бота - парчета чист плат, които да мачка и хапе; пластма­сови шишета и чинии, които да стиска и с които да удря; щипки за пране и халки, за да си чеше венците; целофан, празни картонени кутии и кухненски съдове. Списъкът може да се продължи. Като се има предвид, разбира се, че бебето всичко слага в устата, гледайте да не си играе с дребни пред­мети,, с които да се задави.

Производителите на играчки също предлагат многоброй­ни хитри изобретения! Поспрете у търговеца на играчки, за да купите дрънкалки и обръчи за люлка. Снабдете се с пред­мети за окачване над количката или креватчето на детето; със система от халки и хоризонтални пръчки, които бебето да хваща, за да се изправя; или пък с аквариум от прозрач­на пластмаса с рибки, който да поставите до леглото.

Можете и сами да измайсторите играчки за сензорно сти­мулиране. Всякакъв цветен предмет, с който може да се борави и който е достатъчно голям, за да не навреди, става за игра. Поразровете къщата си, идете на пазара или в уни­версалния магазин, все ще. намерите нещо подходящо за

детето си.

Но не забравяйте най-добрата играчка, тази, която бебе­то предпочита пред всяка друга - родителя, майка или баща. Говорете му и си играйте с него колкото искате. Непре­менно му говорете. Много майки повиват, хранят или къпят бебето, без дума да отронят. А защо да не се възползвате от тези възможности, за да му говорите? Разказвайте му какво правите в момента. То, естествено, няма да ви разбере, но звукът на гласа ви ще стимулира сетивата и интелекта му.

Какво да му говорите? Всичко, което ви дойде наум. На­пример: „Дойде време за къпане, бебенцето е доволно. Дали водата му харесва днес?" Или: „Сега ще сменим пелените! Ще махнем старата пелена ей така, ще сгънем новата ей така, ще увием бебето ей така и ще закопчаем безопасната игла. Готово." Всяка майка разполага със собствен репер­тоар от думи и песни.

Когато вие или съпругът ви пеете или говорите на бебе­то, или издавате звуци, за да го забавлявате, когато го лю­леете или си играете с него, вие му осигурявате сензорно стимулиране, което ще ускори интелектуалното му разви­тие. А и'самите вие изпитвате голямо удоволствие. Много родители не умеят да си доставят тази радост. За тях „крот­ко бебе" е спокойното бебе, което не изисква много грижи, така че майка му да може лесно да си гледа домакинската работа и другите деца. „Кроткото бебе" бива лишено от сензорното стимулиране, което би му позволило да се раз­вие и да достигне максималния си потенциал на интели­гентност.

Не изпадайте обаче в другата крайност. Не смятайте, че сте длъжни да си играете с бебето във всеки миг, когато не спи. Дори ако имате домашна помощница и нямате друго дете, едва ли ще ви се иска непрекъснато да се занимавате с будното бебе. Нека играта не бъде за вас задължение, а удоволствие. Говорете му, играйте си с него, галете го, ко­гато имате желание за това. Така то ще обикне присъстви­ето ви и вие неговото.